Когато пише тази статия, Джеймс Джордж Джатрас е член на православнана енория на гръцкия православен храм „Св. Екатерина“ във Фалс Чърч, Вирджиния. Понастоящем работи като политически аналитик в сената на САЩ. Мненията и възгледите, които защищава в статията са негови собствени, и се разграничават от тези на останалите членове или служби в Сената. От скорошните трагични събития в САЩ виждаме колко проницателен е бил авторът, когато отдалеч е предвиждал сблъсъка с исляма и тънещия в самодоволство западен „следхристиянски свят“. 
Когато разглеждаме културното разцепление между източната и западната половина на европейската християнска цивилизация, представяни главно от съответните си религиозни традиции — римокатолико-протестантска на Запад, и православна на Изток, — за да определим, дали това хилядолетно разделение ще се окаже съдбовно, над всичко останало от особена важност е едно — надигащият се ислям, който бързо се превърна в особеност на ерата след края на студената война. За Изтока, който граничи непосредствено с ислямския свят, проблемът днес остава същият, какъвто е бил при появата на исляма през VII век — непосредствено физическо противопоставяне; то се наблюдава и в наши дни: от Балканите до Кавказ и Средна Азия. За Запада, от друга страна, проблемът днес е повече вътрешен, във вид както на идеологическо объркване (което в много случаи води до активно съдействие на исляма), тъй и в демографско инфилтриране [на носители на ислямската религия — б. пр.]. 
Последният фактор, резултат най-вече от политиката на Запада за повече или по-малко свободна имиграция, може да се подкрепи от следния пример. Преди няколко месеца управата на окръг Лаудаун в щата Вирджиния даде разрешение за строеж на нова ислямска академия, въпреки протестите на местното население.  Внасянето на Шериата в някогашната християнска държава изглежда съвсем не бе забелязано от евангелическите умове, блажено неосведомени за ислямските цели: 
„Ислямисткото движение не крие намеренията си да обърне Запада към исляма. Неговата пропаганда, обнародвана в брошури, които се продават във всички европейски ислямски центрове през последните тридесет години, определя целите му и пътищата за тяхното постигането. Те включват прозелитизъм, обръщане към исляма, брак с местни жени, и най-вече имиграция. Помнейки това, мюсюлманите винаги започваха като малцинство в покорените държави („освободените“, според ислямската терминология) докато накрая станат мнозинство; идеолозите на това движение гледат на ислямските заселвания в Европа, Съединените Щати и другите земи като на една възможност за исляма“ (Бат Йеор, „Упадъкът на Източното християнство под натиска на исляма, стр. 217, подч. авт.).
Наличието на доброволна слепота в западните възгледи върху исляма не бива да се оценява погрешно. В съзнанието на западния човек дотолкова се е вдълбала представата, че всички религии в основата си са еднакви, че на него му се иска всяко доказателство за противното просто да не съществува. И когато Аяатоллах Хомейни твърди, че 
Мюсюлманите нямат друг избор [...] освен въоръжена свещена война срещу правителствата на неверниците, [...] завладяването на всички немюсюлмански земи... Дълг на всеки способен зрял мъж ще бъде доброволното му участие в тази завоевателна война, чиято крайна цел е да въдвори Корана като закон над света, от единия му край до другия...
и др. в същия дух, на такива твърдения се обръща такова малко внимание, каквото се обръщаше и на подобните Ленинови изявления по време на студената война. Та нали, в края на краищата, Хомейни е всеизвестен „фундаменталист“. То се знае, изказванията му не могат да бъдат възприемани като възражение срещу умерените мюсюлмани, които са „основното течение“ в исляма и представляват „истинския ислям“; а вярванията и ценностите на последния не са кой знае колко по-различни от нашите, нали? Ала фактът, че Хомейни и подобните нему са в действителност историческото „основно течение“ в исляма не само се пренебрегва — на този факт се гледа дори като на признак за опасен „християнски фундаментализъм“, който във всяко едно отношение е лош като мюсюлманския, че дори и по-лош. Заедно с нарастване броя на мюсюлманите в Америка (който, според някои твърдения, вече надхвърли броя на привържениците на юдаизма като най-голяма нехристиянска религия в САЩ), плацдарм за превръщането на исляма в обществена и политическа сила в САЩ подготви и нетърпящото възражения допускане, че ислямът е миролюбива религия. Особено по време на Клинтъновото управление, ислямът направи решителни стъпки за присъединяването си към денатурираните и просмукани с хуманизъм протестантство, римокатолицизъм и юдаизъм в тяхното недоизяснено положение на „вероизповедания-сестри“ в една обща американска гражданска религия, символично показана от Хилъри Р. Клинтън при спонсорираното от нея „еид-ал-фитр“ празненство в Белия дом по случай приключване на рамадана. 
По същия начин, днес почти на универсално равнище е възприета идеята, че ислямът има общо Авраамическо родословие с християнството и юдаизма, т.е. всички ние сме, според ислямския израз, „владетели на писанията“.
 
Почти несъмнено е, че „единият бог“ на исляма не е нищо друго освен бившето главно божество на многобожния арабски пантеон, а именно — една разновидност на лунния бог, широко почитан из древния Среден Изток, известен сред вавилоняните като Син (откъдето вероятно идва и името на Синайския полуостров) и сред шумерите като Нанна, само че отделен от своите съпруги и челяд. Сред арабите-езичници той обикновено е бил наричан просто „богът“, „ал-илах“ — Аллах. Богът на луната Аллах, чийто символ, полумесецът, днес осенява върховете на всички джамии по света, оглавявал пантеон от над триста по-низши богове, включително и три дъщери: Лат, Узза и Манат. Фактически спорът около „Сатанинските стихове“ на Салман Рушдие [1] е съсредоточен върху един смущаващ (и исторически документиран) епизод от еволюиращото Мохамедово „откровение“ (събрано след смъртта му под названието Коран, т.е. „декламации“), в което той допуснал възможността да задържи в новата си религиозна система тези три дъщери-богини, ала по-късно я отхвърлил като лъжовно и „сатанинско вдъхновение“. Мохамед (син на Абдуллах, „раб на Аллаха“, още едно потвърждение за доислямския произход на божеството) бил от племето кораи, пазители на светилището в Мека, принадлежало на пантеона, известен под названието Кабах (куб), което тогава, както и сега, помещава чер камък, вероятно метеорит, на който и до ден днешен мюсюлманите ходят да се покланят и където извършват и други доислямски езически обреди, например убиване на дявола с камъни при Wadi Mina и причастяване с вода от кладенеца Замзам. 
С две думи, от само себе си се вижда, че ислямът е произлязъл не от Стария и Новия завет, но от мрака на езическа Арабия. Като изключим налудните исторически допускания на противното (като идеята, че Кабах е съграден от Авраам, което и за него би било голяма новина), мюсюлманските апологети усилно са се опитвали да намерят в Библията доказателство, че нов пророк ще бъде издигнат след Иисуса, виждайки в лицето на Мохамед изпълнение на пророчества, очевидно отнасящи се до Светия Дух (и изпълнили се на Петдесетница) или до второто Христово пришествие. Не може да се намери друго по-убедително опровержение на ислямските усилия да бъдат обсебени християнските Писания (напр. Мат. 24:27), от това на византийския светец от ХIV в. Григорий Палама, изречено пред неговите турски пленители: 

Истина е, че Мохамед начена от изток да се придвижва на запад, както и слънцето шествува от изток към запад. Но той дойде с война, с ятагани, с грабителство, с насилствено поробване, с убийства и [други] деяния, които не са от Бога, но са внушавани от изконния човекоубиец, дявола.
Отговорът на свети Григорий е не по-малко съкрушителен и за днешния ислям, опитващ да изобрази себе си като миролюбива религия. Ислямът е роден в насилие, от времето, когато Мохамед е дал благословията си за грабителски и хищнически нападения (наченали с атаките срещу собственото му племе, кораите, които отначало отхвърляли виденията му) до жестокото избиване от него на стотици мъже от изповядващото юдаизма племе корайзах и заробването и насилственото наложничество на техните жени и деца (сам Мохамед взел като своя неволна наложница 17-годишната еврейска девойка Сафия в самия ден на избиването на нейните родственици-мъже). От самото си начало, първо в Арабия, а сетне — против всички невярващи, ислямът е немислим без своята заповед за насилие, война, терор — с една дума, джихад, сам по себе си кодифициран в Мохамедовия Коран (най-ярко в Сура 9:29). Днес ислямските апологети в Америка побързаха да прибегнат до езика на оплакванията, осъждайки като „създаване на стереотипи“, „фанатизъм“ и „невежество“ свързването на исляма с неговото насилническо минало и настояще. Даже учебниците за началните американски училища бяха написани наново с цел да внушават, че християнските някога държави Египет, Сирия и Палестина са станали мюсюлмански, понеже техните завоеватели били просто „поканени“ [2] . Мюсюлманите винаги бързат да напомнят на християните за по-късните „агресии“ на кръстоносците, несмятайки за агресия това, че самите те, без никакво предизвикателство, завладяват християнския Близък Изток. 
Когато употребява термина джихад, според документираното от Бат Йеор и други автори, ислямът разглежда света като две области или два „дома“ — „Домът на исляма“ (дар ал-ислам), където властвува ислямът и е осъществена Шериата, т.е. законът на Аллах, и „Домът на войната“ (дар ал-харб), където бунтовните неверници упорствуват в тяхното (т.е. нашето) беззаконие. (Това неизбежно ни припомня приликата на този възглед с манихействуващото комунистическо разбиране за „социалистическия лагер“ като зона на мира и „капиталистическия лагер“ като зона на войната. Оставям на специалистите да преценят кое от двете злини, ислямът или комунизмът, може да претендират за повече постижения като гигантска машина за изтребване на християни). От ислямско гледище ние, непокорените християни сме харби, и като такива нямаме законни права над земите си, над имотите си и даже над живота си; те по право принадлежат не на нас, а на мюсюлманите; това, което понастоящем притежаваме, имаме го само докато ислямът набере достатъчно мощ, за да наложи Шериата повсеместно. Както високоуважаваният и влиятелен авторитет от ХIV век Ибн Таймийа изяснява: 

Техните притежания [сиреч отнетото от немюсюлманите при завоюването им], получиха името фай [военен трофей], тъй като Аллах ги отне от неверниците, за да ги възвърне (афаа, радда) на мюсюлманите. В основен смисъл, Аллах е създал нещата в тоя свят единствено, за да принасят полза при служенето Нему, понеже Той е създал човека, за да му служи. Следователно неверниците се лишават от лични права и от права на собственост, тъй като тези неща те не използуват в служение на Аллаха, [лишават се от тях] в полза на правоверните, които служат на Аллаха и на които Аллах възвръща онова, което им принадлежи. Ето как на човека се възвръща наследието, от което е бил лишен, дори ако никога преди туй не го е притежавал.
Заслужава да отбележим, че този Ибн Таймийа се почита особено дълбоко от сектата уахаби, която сега управлява Саудитска Арабия. Студентите от контролираната от саудитите ислямска академия в Лаудаун несъмнено ще се облагодетелствуват от подобна мъдрост. Но не бива да се заблуждаваме, че такъв род разсъждения са присъщи единствено на Ибн Таймийа. Напротив, Бат Йеор привежда множество подобни образци от ислямски мъдреци от разни времена и земи, от времето на Мохамед до наши дни. 
В дългата история на ислямската война срещу християнския свят действува отрезвяващо фактът, колко близка е била заплахата от пълно унищожаване на последния повече от веднъж. При първоначалното нашествие на мюсюлманите в първото десетилетие подир Мохамедовата смърт, християнският свят изгуби родното си място при Левант, като предната част на Източната римска империя бе стабилизирана едва при подстъпите към Мала Азия. Между това арабските армии помитат земите на запад от покорената египетска земя, поробвайки цялото северно крайбрежие на Африка и прехвърляйки се във визиготска Испания през 711 г. Те са възпрени едва от франките на Карл, наречен Чукът, при Поатие в 732 г., сто години подир смъртта на лъжепророка. Преминаването на тюркските племена към исляма през IХ столетие дава нов тласък на джихада. Разграждането и окончателното рухване на източната римска власт отваря дверите към Европа през ХIV в. и османците са отблъснати назад едва при портите на Виена в 1683 г. Мястото на първата велика победа [на християните] при Поатие отстои от това на последната при Виена само на 700 мили (1126, 54 km) ето колко близо до унищожение е бил християнският свят! [3] 
Турското поражение край Виена отбелязва началото на два века мир, по време на които изглежда европейската технология, предимно военната, туря решителен край на съперничеството между Кръста и Полумесеца в полза на първия. През ХIХ в. християнските народи на Балканите — единствените робски християнски земи след испанската reconquista, при които мюсюлманите все още не бяха довели местното население до малцинство, както успяха да сторят в Египет и Сирия, или съвсем да ги изтрият от лицето на земята, като в Махреб [4] — отхвърлят ярема на мюсюлманските господари и към края на Първата световна война по-голямата част от мюсюлмански свят (с изключение на централните арабски земи и на окастрената Турция, която се предрѓши с модернизиращата и светска идеология на кемализма) се подлага на европейско управление. Но същевременно, докато Европа постига тези свои военни и геополитически изгоди, нравственият и религиозният упадък, достигнали кулминация при автогеноцидите от 1914 и 1939 г., става явен. След като овладяват местата, за които техните кръстоносни предци само са мечтаели — Йерусалим, Витлеем, Антиохия, Александрия, Константинопол, — изчерпаните и покварени европейски правителства не полагат никакви усилия да християнизират отново тези земи и тихомълком ги изоставят след някое-друго десетилетие. 
Нравственото разоръжаване на днешна следхристиянска Европа в отношенията є с исляма, които започват в края на ХIХ в., сега е станало почти световно. Ако и да бе се въвлякла Бурбонска Франция, в едно по-далечно минало, в общи действия с Високата Порта срещу Хабсбургска Австрия (скандалният „съюз между Лилията и Полумесеца“), това съглашение притежаваше поне „добродетелта“ на цинично-егоистичния интерес: едва ли някой е очаквал тогава католическа Франция да вземе да възхвалява благоволението на султана като част от сделката. Ала в седемдесетте години на ХIХ в. манията на Дизраели да осуети руските амбиции на Балканите внуши на Торите да направят безпрецедента характеристика на Турция като една толерантна и хуманна държава дори пред лицето на кланетата в България. Въпреки това обаче християнската съвест на Англия, пробуждана от страстните речи на У. Гладстон, се оказа достатъчно силна да свали в 1880 г. правителството на Лорд Бийкънсфилд. 
След Първата световна война, с поставянето на номинално „прозападни“ правителства в много мюсюлмански страни, оформени от отломъците на Османската империя, Западът изглеждаше определено убеден в съществуването на благонамерен ислям. Всъщност, провъзгласяването на „умерени“ ислямски режими, особено такива, които желаят мир с Израел и, нещо още по-добро, които имат много петрол, стана ос на глобалната политика на САЩ. Египет, Саудитска Арабия, Йордания, Турция, Пакистан, Мароко, страните от Персийския залив, Босна и Херцеговина, Нигерия, Индонезия и някои други държави станаха любимци на американската политика, и бяха оценени като надеждни опори срещу „фундаментализма“ от ирански вид (самият Иран напоследък бе също включен във фаворизираната общност). 
Погледнато във военно отношение, това означава, че Америка не само недоглежда радикалните действия на предполагаемо „умерените“ мюсюлмански страни, например подкрепата на режима на талибаните в Афганистан от страна на Саудитска Арабия и Пакистан (които дори иранците заклеймяват като опасни фанатици), не само оказва съдействие на леко-маскирания радикален режим в Сараево практически заедно с целия Северноатлантически клуб, но и непременно предпочита да застане на мюсюлманска страна буквално при всеки конфликт между мюсюлмански и християнски народи. Най-видното изключение в наше време бе проарменското поведение в конфликта при Нагорни-Карабах, една функция на ранната култивация на армено-американските отношения в Конгреса, но може да се очаква че скоро тази аномалия ще се измени, в полза на Азърбайджан под общото влияние на турско-израелското лоби, на остатъчната посткомунистическа неприязън към Русия (виждана като главен защитник на Армения), и на американските петролни компании, болезнено съсредоточени върху едно ново енергийно Ел Дорадо [5] в зоната на Каспийско море. 
Едва ли е изненадващо, че бизнес администраторите, някои от които продават родните си баби на Абдул Абулбул Амир за правото на нефтодобив, са склонни да виждат света като отражение на икономическите си сметки. Нито е изненадваща паралелната склонност на светското, социално-прогресивно мнение, което е антихристиянско по същността си. Това, което е недотам очаквано, са огромното множество западни християни, в частност американци, които охотно вярват на най-лоши слухове относно своите източни братя християни, освободени съвсем скоро от ислямско (а по-късно, в повечето случаи, и от комунистическо) робство и отчаяно стараещи се да избегнат повторение на този опит. Днес, когато целият руски северен Кавказ е подложен на оплячкосване и нахлувания за отвличане на заложници от страна на управляваната според Шериата Чечня, когато не само Нагорни-Карабах но и самата Армения е застрашена от повтаряне на историята от 1915 г., когато към Кипър и Гърция бяха отправяни ежеседмично незавоалирани заплахи за тяхната териториална цялост заради „обидата“, че са закупили защитни оръжия и когато границите на Сърбия с огромна бързина се смаляват към тези на някогашния Белградски пашалък, за да се угоди на новите приятели на Америка Босна и Косово, добре организираното римокатолическо и протестантско мнение в Америка застава в огромното си мнозинство на страната на нехристиянските и дори антихристиянските възгледи на елита в неговите промюсюлмански антиправославни изстъпления. 
Например, през 1993 г. немалко римокатолически, протестантски и англикански говорители в САЩ насърчиха военната намеса в полза на ислямисткия режим в Сараево. „Убедени сме, че съществуват справедливи причини да се приложи военна сила в защита на множеството безпомощни жители на Босна против агресията и варварщината, които разрушават самите основи на обществото и заплашват живота на огромно множество хора“, писа председателят на Американската католическа конференция във време, когато мюсюлманските плодоползуватели на предизвиканата от тях интервенция не само печаха живи сръбски военнопленници, набити на кол, но избиваха и стотици хървати-римокатолици в офанзивата срещу централна Босна. „Това, което става в Босна, не може да се нарече иначе, освен геноцид“, отбеляза един виден баптистки говорител, „духовете на Аушвиц и Дахау отново се витаят над нас. Ако не сторим нищо, върху нас пада тежка морална вина“. „Онези от нас, които станаха противници на войната в залива, вярваха, че не война трябва да бъде отговорът“, сподели епископът-председател на Епископалната църква в САЩ, „ала днес ние се оказваме пред сблъсъка с една зловеща война, сигурното премахване на която може да стане възможно единствено чрез въоръжена намеса“. Ето как възвишените в намеренията си пазители на западно-християнския интегритет благословиха помощта на НАТО за повторното връщане на джихада в Европа. Добре, приемаме, че самите те са до голяма степен жертви на мелодраматичното медийно покритие на събитията по време на войната на Балканите — това обаче ни най-малко не ги оправдава. Кой им е внушил да вярват на всичко, което CNN им поднася? 
Преди време отбелязах, че антиправославните настроения на Запад, които си позволих да нарека Православофобия, в редки случаи представляват ненавист към Православието само по себе си. Повечето сериозни протестанти и римокатолици, в спектъра от християнски мнения, често имат съвсем положително отношение към православното християнство като нравствено консервативно и най-вече стълп на литургичната традиция. (Фактически, един водещ римокатолически морален консерватор, който бе призовал християнството да се обедини не само с юдаизма, но и с исляма в един „икуменически джихад“ срещу секуларизма, за един общ фронт в „духовната бран“, е категоричен в благонамереното си отношение към Православието. Но умът ми не побира какви общи духовни ценности може да има християнинът с хора, които виждат райското блаженство в безкрайно шествие на добре закръглени хурии, за които се казва, че населявали мюсюлманския рай!). Може би тъкмо това, че от много време западните християни не са били принудени да се отбраняват физически именно като християни (а не американци, англичани, немци и пр.) е причината те да не разбират онези, за които това е неотстъпваща и до днес тревога. 
От друга страна, има западни хора, чиято омраза се основава именно върху традиционния православен характер на страните, заемащи първата фронтова линия на границата с исляма. Ето защо, от тази гледна точка, желанието на тези страни не само да избягнат повторната ислямизация, но и озападняването, е един от главните доводи срещу тях. Така например един журналист, който стана нещо като специалист по очерняне на православните люде като разбойници в конфликта с исляма (и който даже отправи към тях чудатото обвинение, че бедната и безпомощна ислямска Турция е застрашена в Кипър от „набъбващата експанзия на „православната ос“!), арогантно написа следното: 

Целта на Православната църква в Русия днес отразява по-голямата част от руската история. Тя желае да държи под пълна власт и да изключва от себе си всяка друга религиозна система или съображения на съвестта, които по някакъв начин я заплашват. „Чрез [Втория] ватикански събор Римокатолическата църква влезе в разбирателство със съвременния свят“, сподели с мен роденият в Денвър архиепископ и председател на Понтификалния съвет на миряните, Дж. Френсис Стефърд. „Ние най-после придобихме желание да опитаме водите на просвещенската култура срещу древните традиции на вярата. Днес папата е изключително зает с отношенията между свободата и истината, което е един от главните въпроси на Просвещението“. Това благородно занятие за жалост все още не е преминало на изток и всъщност няма признаци, че това изобщо ще стане. Междувременно ще бъде добре и другите западняци, които все още мечтаят за бърза промяна в Русия, да изучат историята на римокатолико-православните отношения. Това може да внесе в надеждите им усет към реалността и също да им напомни, че историческото руско предразположение да защищават властта като остават в изолация и да държат навън всички онези „чужденци“ едва ли е част от миналото.
Оставям на другиго да преценява доколко днешната римокатолическа църква, заедно с модерното протестантство, са постигнали примирие с нормите на Просвещението по проблемите на „свободата“ — понятие, означаващо в повечето случаи освободеност от християнството. (Всъщност плодовете на този род свобода ще бъдат очевидни, когато виковете на мюезина за молитва почнат да огласят по пет пъти дневно околностите на Лаундаун). Но учудващото в този откъс е, че оскърблението срещу Запада е не друго, а „оставането в изолация“ — Русия (а същото може да се каже и за Гърция, Сърбия и др.) е виновна не защото желае да наложи вярата си на Запада, но защото не желае да възприеме „просвещенската“ версия на западното християнство. 
Макар и с отлики в отделните си проявления, общото отношение, явено тук, силно ми напомня за отношението на Запада по време на последната велика ислямска война срещу Европа, когато умиращите държави Византия, България и Сърбия се намираха на ръба на османското заробване през ХV век. Тогава Западът заяви пределно ясно: ще ви помогнем само ако се отречете от Православието и приемете римокатолицизма. В днешния геополитически контекст, когато западните църковници са единни в призивите за военни действия на западните правителства в помощ на мюсюлманите срещу православните страни, папа Иоан Павел II призовава за икуменически диалог и евентуално възсъединяване на Изтока и Запада, заглавията на енцикликите му Ut unum sint и Slavorum apostoli изглеждат подозрително познати на православния поглед. Макар такова възприемане да е малко опростителско, дори само защото днес Западът не е тъй монолитно римокатолически както някога, по-същественият въпрос обаче не бива да бъде отмятан с лекота: днес на Православния Изток се казва, че ако не се покори безусловно на западното настойничество в политическо, социално, морално и икономическо отношение — съставната „религия“ на наследниците на Просвещението, — той отново ще бъде хвърлен в лапите на вълците. На практика Западът дори ще помогне на вълците да го разкъсат. 
Безнравствената низост, да не казваме глупост, на това е очевидна. Може би християните никога отново няма да стигнат до съгласие във въпросите на вярата, може би Изтокът ще настоява да запази отличителното си религиозно и културно наследие. Но даже ако Изтокът и Западът, в един по-широк план, никога не стигнат до обща евхаристийна Чаша, означава ли това, че трябва да враждуват помежду си? Някои ще кажат навярно: да. А аз, вместо това, предполагам, че оцеляването на православно-християнската цивилизация на Изток едва ли ще е по-маловажно за Запада, отколкото за самите източно-православни народи, и всъщност след малко повече време съдбата на самия Запад може би ще зависи от тях. Фактът, че Западът не може да познае тази реалност, е свързан със същата му неспособност да познае собствената си вътрешна уязвимост, при наличието на гора от минарета, никнещи главно в Западна Европа, а сега и в Северна Америка. 
Някои християни виждат в притока от мюсюлмани главно една възможност за тяхната евангелизация и ние наистина не бива да пренебрегваме проповедта на Евангелието сред мюсюлманите, тъй като то е единственото истинско освобождение; като човеци, мюсюлманите не трябва да се смятат за виновни за насилническата религия, в която са се родили и на която вероятно повече от всеки другиго те са станали жертва. Същевременно, при нарастващата вълна от мюсюлмански имигранти, западните християни ще узнаят скоро, може би по-скоро, отколкото им се струва, — имайки предвид раждаемостта при тях, че възпротивяването срещу ислямското настъпление вече е станало въпрос на физическо оцеляване, както това винаги е било при източните християни. Но когато те най-после осъзнаят това, за Запада също може да е вече твърде късно. 

БЕЛЕЖКИ:
1) Ето и самите стихове: 
Видяхте ли вие ал-Лат и ал-Узза 
и другата, третата с тях ал-Манат? 
Наистина, те са почитани ангели, 
към тяхната помощ с надежда прибягвайте. 
„В арабското езичество виждаме примери на най-груб фетишизъм, където наедно съжителствуват служение на дървета и камъни, почитане на мъртвите, култ към небесните светила... От разните богове и богини, чиито имена не са дошли до нас, е достатъчно да споменем три, чийто произход явно се отнася към първобитната древност и които дори по времената на Мохамед все още са били твърде почитани това са трите дъщери на Аллаха (тъй се наричат те в Корана): Манат, Аль-Лат и Аль-Уцца. (по разни източници, б. пр.) 
2) В същия дух и в България, след падането на комунизма, бе „научно“ табуиран изразът „турско робство“, вместо което се заговори за „османско присъствие“ или, за по-голяма достоверност, най-много за „османско владичество“, и това въпреки съществуването на хиляди свидетелства както от европейски, тъй и от османотурски извори, говорещи за наличието на робство, на заробване, на робски пазарища, на смазващо безправие, гнет и целенасочено унищожаване на християнското население на Балканите под ислямския хомот. Излиза, че историческата ни наука продължава да бъде ancilla ideologiae на властимущите! Б. пр. 
3) Тук авторът, може би ненарочно, забравя Русия, където християнството набира мощ точно в тези векове. Б. пр. 
4) Или Махриб (араб. „запад), област в Сев. Африка, допираща до Средиземно море. Завладяна е от арабите през VII-VIII в., при което последните наложили там исляма и арабския език като език на Корана. Авторът допуска известна неточност, тъй като местното население отчасти е запазило езика си и след налагане на исляма. Б. пр. 

http://www.orthodoxinfo.com/
http://pravoslavie.domainbg.com/01/muslim_advance.html

Господният ден ще дойде скоро и Господ ще съди народите. Защото Той иде, защото иде да съди земята. (Псалми 96:13) Има ли спасение от Господния съд? Има! И то е покаяние и вяра в Божият Син (Исус Христос). Та всеки, който вярва да не погине, но да има вечен живот. (Йоан 3:15)