Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.02.2012 23:30 - Счупеното огледало на българската история
Автор: rumto Категория: Други   
Прочетен: 2616 Коментари: 4 Гласове:
-1

Последна промяна: 09.02.2012 23:43


 СЧУПЕНОТО ОГЛЕДАЛО НА НАШАТА ИСТОРИЯ

Миналото на човека е плетеница от събития с негово участие или пред очите му.  Добро и лошо, успехи и крушения, - в своята неразривност  те съставляват неговия личен живот и историята, от която той е частица. Често обаче отразяването на това минало става като в строшено огледало. Появяват се отделни фрагменти, които сякаш имат самостоятелен живот извън времето, извън нещата, които са били, извън историята. Човек заживява в спомените си, в тези от тях, които са оставили дълбока диря в съзнанието му, а историята на народа и държавата разчленява на сегменти, в които бялото е ослепително бяло, а черното е като онова мечтано черно на героя на Джек Лондон, което прави нещата невидими. При такъв подход личните преживявания и възприятия подменят обективната мярка за оценка на миналото.

Години наред ние сме въвлечени в опити за пренаписване на новата ни история по такъв начин. Започна се със   скръб  и каденето на тамян за „жертвите на комунизма”, за осъдените от народния съд „невинни” политици и „елита на нацията”. Нека се покаем пред невинните. Но как да поставим в този ред онези, които разстрелваха деца в Ястребино или срещу пари режеха глави и излагаха на показ трупове. Нали с това оправдаваме нечуваните зверства.

Направи се филм за „горяните”. Сигурно има нужда от осветяване на историята на хората от това съобщество и на идейните и лични причини  за участие в него. Но вече двадесет години българинът не знае къде е мястото в нашата история на партизаните и ятаците от годините на антифашистката съпротива. Това движение, което осигури териториалната цялост на България на мирната конференция след Втората световна война. Преди почти седемдесет години на тази конференция беше показана документална снимка с отрязани глави на партизани и зад тях наредени други изтерзани, но все още живи, чийто глави също ще се подредят в тази непостижима за ума редица. Това беше кредитната карта, с която България се разплати за деянията на тези, чиято памет почитаме на 1 февруари. Няма я тази снимка в духовния архив на българите. Имаме ли отговор пред майките на всичките тридесет загинали батакчани в тази борба: кого са откърмили – герои или държавни престъпници. Този отговор дължим на майките на другите десетки хиляди избити. Дължим го на децата на избитите: позор или слава са наследили?

Дълго и подробно българското общество продължава да е просвещавано за „светлите” страници, написани в нашата история и култура от цар Фердинанд. Запознахме се дори с живота му в изгнание. Може би имаше нужда от такава „просвета”, защото още неговият син Борис ІІІ беше наложил табу върху образа и деянията на баща си. Но „просветителите” съвсем тихо споменаваха неговата заслуга за националните катастрофи, в които въвлече страната двукратно, както и за стотиците хиляди българи погинали във войните.  Сигурно защото тези неща са се случили преди почти сто години, костите на жертвите са изтлели  и паметта за тях няма защо да тежи на царската съвест.

Все по тази логика по цялата страна в големите градове и не толкова големите селища си имаме я булевард, я улица или друг паметен знак с името на „царя – обединител” Борис ІІІ. Навярно е разумно, защото той е бил начело на държавата повече от двадесет години. Но с необяснима небрежност пропускаме едно от съдбовните му деяния като суверен - впримчването на България в престъпен съюз със страните от оста Рим-Берлин-Токио. Това наше счупено огледало по странен начин не иска да покаже отговорностите на цар Борис ІІІ за хилядите жертви от англо-американските бомби, който се изсипаха върху София като отговор на обявената им символична война,  както и логичната „окупация” на България от войските на Червената армия.

Не без основание се гордеем, че сме спасили българските евреи от депортация и унищожение, а забравяме, че Величеството е подписал законите за Защита на държавата и закона за Защита на нацията, които трасираха пътя към унищожение им.

В страната вече няма улици и паметни знаци на името на Димитър Благоев. /Изключение прави Благоевград, но това е заслуга на неговите граждани, не на официалните власти. Ако бяха послушали своите политици те сега щяха да са граждани на Горна Джумая. / Историческия принос на Благоев като баща на социалистическите идеи в България, на Балканите, в Русия е всеизвестен. Всеизвестни са неговата духовна и политическа мощ. Но идеите на Благоев са органически чужди на политиците, които са на власт в момента. Тяхната ментална немощ да сътворят нещо ново, ги кара да правят това, което могат: заличават името на първоносителя на една безсмъртна човешка идея.

Няма паметен знак и за Георги Димитров. / Пак с едно изключение – Димитровград./Не искам да правя негов политически портрет, но местото му в историята на България и света не подлежи на съмнение поне по две причини. Първата е, че на Лайпцигския процес за пожара на райхстага той пръв в историята заклейми фашизма като мракобесие и варварство и защити достойнството и честта на българския народ -първоносител на славянската писменост. Втората: Той пръв посочи политическата система на държавно управление „народна демокрация” като алтернатива на съветската система за управление. Но в огледалото за нов прочит на историята тези неща остават извън рамката. Пълно и с блясък се отрази пошлата вахканалия на шоуто на един певец в мавзолея, което беше признак на душевно разстройство. Обърнатото с гръб към личността  на Димитров наше историческо огледало не иска да отразява четивата на по-паметливите германци, кубинци, французи, посветени нему. В него едва проблесна едно отражение от интервюто на изпълнителя на ролята на главния герой на турския сериал „Листопад” , който, без консултации с нашите модерни политици, го нареди всред най-великите хора на хилядолетието. Проблесна и изчезна.

 Не по-малко любопитно е, че от парчетата на счупеното огледало, като слънчево зайче, проблясва образът на друг Димитров и също така Георги -  така наречения Гемето. Един герой, който има досие в чужди разузнавателни архиви, но в страниците на нашата неподправена история не е оставил добра диря. И наблюдателят си задава въпроса: дали пък не се прави опит историческия принос на единият Димитров да се подмени с нещо друго. В оптиката размяната местата на отразяваните образи и тяхната величина е напълно възможна. Защо да е невъзможна в нашето политическо битие, грижливо отразяващо слънчевите зайчета на медийните огледала на властта.

В днешни дни говоренето за икономическата и държавна система, която наричахме социализъм е изравнено със сквернословието. Има за какво да се сърдим на командно – административната диктатура, да сме недоволни от липсата на някои свободи, лична икономическа инициатива и за още много можем да сме недоволни от миналото си. Но при всички случаи то трябва да се приема с нужния респект. Главното в близкото ни минало беше съзиданието, един огромен скок от икономическото и духовно дъно на Европа до достойно место в редиците на народите на континента и в света.  Ако кажеш, че статистическите отчети на ООН през тези години отредиха 33 място на България  всред развитите индустриални страни, няма кой да погледне в тях, но ще те сполети обструкция и често не само словесна. Ако покажеш статистическия годишен отчет на Царство България от 1941 г. където е отбелязано, че неграмотните мъже са 20% , а неграмотните жени са 43 % и че българите живеят едва 52 години и имаш да покажеш друг годишен статистически отчет на Република България за 1989 година където е посочено, че неграмотни няма, а българите живеят средно 71,4 години подскачащото слънчево зайче направо ще се разлети и няма на никого нищо да покаже. Може би пък „свободната” българска преса от онези дни да е по-разбираема за съвременния читател. На 27 август 1943 година вестник „Утро” съобщава: „Два милиона дървени обувки за градското население. Според изработения от института за стопанска рационализация проект летни обуща с дървени ходила /с цяло ходило/ ще се носят задължително през идното лято от първите дни на месец май до втората половина на месец октомври”.  Дано думите на българския политик от миналото Иван Багрянов да са по-разбираеми. Като министър председател на царство България през месец август 1944 г. той заявява в Народното събрание: „Аз знам, господа, че нашият обосял и оголял селянин, който вече няма и по една риза, която той да чака скрит под чергата, когато тя съхне пред огнището, за да може да се преоблече, че този бос и гол човек ще иска да знае, дали е било така неизбежно, само по обективни причини той да бъде толкова гол и бос.” Няколко дена след тази реч – на 9 септември 1944 г. - „този гол и бос човек” зададе въпроса, който господин министър председателя очакваше. Този отговорът имаше много големи исторически последици. Но политическото огледало от наше време подмени образа на питащият „гол и бос човек” с образа на комунистите. Защото не е приятно да запишеш в историята, че собственият ти народ те е свалил от власт и ти е вменил във вина всичките беди и страдания, които е преживял десетилетия. Чрез политическа еквилибристика  огледалото на България започна да отразява последвалия  почти петдесет годишен период като низ от терор, духовен и икономически срив. Безпристрастният глас  на статистическите отчети от тези години беше  заглушен от пустословни речи, научните изследвания се подмениха с ирационални идеологеми, заченати „ин витро” със семената на омразата в епруветки, внесени от много далечни страни.

Непосилна задача е да се пренаписва историята. Всичко вече се е случило и нищо не може да се поправи, а още по-малко -  да се приправи. Френският философ Жозе Жубер казва: Който иска да се грижи за бъдещето, трябва да приеме миналото със страхопочитание и недоверие. По-скоро става реч за начина на нашето историческо мислене. В една книга за древен Китай се обяснява погледа на китаеца към историята, като се съпоставя с начина на разсъждения на другите хора.

Преди да започне обработката на скъпоценния камък некитаецът обикновено го раздробява на по-малки парчета, за да оцени качествата и свойствата му. Китайският изследовател проследява всяка гънка в саморода, всяка негова жилка, за да проникне в сърцевината на нещата, без да разваля целостта на явлениято.

Разкъсването на историческата картина в нашата нова история на черни и бели фрагменти я отдалечава от истината за живота, който мнозина все още помнят като преживяно. По-лошото е, че тези черни и бели фрагменти са населени с хора, които непрекъснато са в политическа и личностна вражда. Ние дълги години вътрешно се разделяме на два народа с два морала, с две истории. Това е път за никъде.

Позовах се веднъж на вечните китайски мъдрости. Нека да завърша пак с тях. В тибетската  книга “Дзиан”се казва: „…Чуйте вашия учител, вие синове на земята…Учете, че няма нито първо, нито последно, защото всичко е едно единствено число, което от безчислеността е произлязло.СЧУПЕНОТО ОГЛЕДАЛО НА НАШАТА ИСТОРИЯ

Миналото на човека е плетеница от събития с негово участие или пред очите му.  Добро и лошо, успехи и крушения, - в своята неразривност  те съставляват неговия личен живот и историята, от която той е частица. Често обаче отразяването на това минало става като в строшено огледало. Появяват се отделни фрагменти, които сякаш имат самостоятелен живот извън времето, извън нещата, които са били, извън историята. Човек заживява в спомените си, в тези от тях, които са оставили дълбока диря в съзнанието му, а историята на народа и държавата разчленява на сегменти, в които бялото е ослепително бяло, а черното е като онова мечтано черно на героя на Джек Лондон, което прави нещата невидими. При такъв подход личните преживявания и възприятия подменят обективната мярка за оценка на миналото.

Години наред ние сме въвлечени в опити за пренаписване на новата ни история по такъв начин. Започна се със   скръб  и каденето на тамян за „жертвите на комунизма”, за осъдените от народния съд „невинни” политици и „елита на нацията”. Нека се покаем пред невинните. Но как да поставим в този ред онези, които разстрелваха деца в Ястребино или срещу пари режеха глави и излагаха на показ трупове. Нали с това оправдаваме нечуваните зверства.

Направи се филм за „горяните”. Сигурно има нужда от осветяване на историята на хората от това съобщество и на идейните и лични причини  за участие в него. Но вече двадесет години българинът не знае къде е мястото в нашата история на партизаните и ятаците от годините на антифашистката съпротива. Това движение, което осигури териториалната цялост на България на мирната конференция след Втората световна война. Преди почти седемдесет години на тази конференция беше показана документална снимка с отрязани глави на партизани и зад тях наредени други изтерзани, но все още живи, чийто глави също ще се подредят в тази непостижима за ума редица. Това беше кредитната карта, с която България се разплати за деянията на тези, чиято памет почитаме на 1 февруари. Няма я тази снимка в духовния архив на българите. Имаме ли отговор пред майките на всичките тридесет загинали батакчани в тази борба: кого са откърмили – герои или държавни престъпници. Този отговор дължим на майките на другите десетки хиляди избити. Дължим го на децата на избитите: позор или слава са наследили?

Дълго и подробно българското общество продължава да е просвещавано за „светлите” страници, написани в нашата история и култура от цар Фердинанд. Запознахме се дори с живота му в изгнание. Може би имаше нужда от такава „просвета”, защото още неговият син Борис ІІІ беше наложил табу върху образа и деянията на баща си. Но „просветителите” съвсем тихо споменаваха неговата заслуга за националните катастрофи, в които въвлече страната двукратно, както и за стотиците хиляди българи погинали във войните.  Сигурно защото тези неща са се случили преди почти сто години, костите на жертвите са изтлели  и паметта за тях няма защо да тежи на царската съвест.

Все по тази логика по цялата страна в големите градове и не толкова големите селища си имаме я булевард, я улица или друг паметен знак с името на „царя – обединител” Борис ІІІ. Навярно е разумно, защото той е бил начело на държавата повече от двадесет години. Но с необяснима небрежност пропускаме едно от съдбовните му деяния като суверен - впримчването на България в престъпен съюз със страните от оста Рим-Берлин-Токио. Това наше счупено огледало по странен начин не иска да покаже отговорностите на цар Борис ІІІ за хилядите жертви от англо-американските бомби, който се изсипаха върху София като отговор на обявената им символична война,  както и логичната „окупация” на България от войските на Червената армия.

Не без основание се гордеем, че сме спасили българските евреи от депортация и унищожение, а забравяме, че Величеството е подписал законите за Защита на държавата и закона за Защита на нацията, които трасираха пътя към унищожение им.

В страната вече няма улици и паметни знаци на името на Димитър Благоев. /Изключение прави Благоевград, но това е заслуга на неговите граждани, не на официалните власти. Ако бяха послушали своите политици те сега щяха да са граждани на Горна Джумая. / Историческия принос на Благоев като баща на социалистическите идеи в България, на Балканите, в Русия е всеизвестен. Всеизвестни са неговата духовна и политическа мощ. Но идеите на Благоев са органически чужди на политиците, които са на власт в момента. Тяхната ментална немощ да сътворят нещо ново, ги кара да правят това, което могат: заличават името на първоносителя на една безсмъртна човешка идея.

Няма паметен знак и за Георги Димитров. / Пак с едно изключение – Димитровград./Не искам да правя негов политически портрет, но местото му в историята на България и света не подлежи на съмнение поне по две причини. Първата е, че на Лайпцигския процес за пожара на райхстага той пръв в историята заклейми фашизма като мракобесие и варварство и защити достойнството и честта на българския народ -първоносител на славянската писменост. Втората: Той пръв посочи политическата система на държавно управление „народна демокрация” като алтернатива на съветската система за управление. Но в огледалото за нов прочит на историята тези неща остават извън рамката. Пълно и с блясък се отрази пошлата вахканалия на шоуто на един певец в мавзолея, което беше признак на душевно разстройство. Обърнатото с гръб към личността  на Димитров наше историческо огледало не иска да отразява четивата на по-паметливите германци, кубинци, французи, посветени нему. В него едва проблесна едно отражение от интервюто на изпълнителя на ролята на главния герой на турския сериал „Листопад” , който, без консултации с нашите модерни политици, го нареди всред най-великите хора на хилядолетието. Проблесна и изчезна.

 Не по-малко любопитно е, че от парчетата на счупеното огледало, като слънчево зайче, проблясва образът на друг Димитров и също така Георги -  така наречения Гемето. Един герой, който има досие в чужди разузнавателни архиви, но в страниците на нашата неподправена история не е оставил добра диря. И наблюдателят си задава въпроса: дали пък не се прави опит историческия принос на единият Димитров да се подмени с нещо друго. В оптиката размяната местата на отразяваните образи и тяхната величина е напълно възможна. Защо да е невъзможна в нашето политическо битие, грижливо отразяващо слънчевите зайчета на медийните огледала на властта.

В днешни дни говоренето за икономическата и държавна система, която наричахме социализъм е изравнено със сквернословието. Има за какво да се сърдим на командно – административната диктатура, да сме недоволни от липсата на някои свободи, лична икономическа инициатива и за още много можем да сме недоволни от миналото си. Но при всички случаи то трябва да се приема с нужния респект. Главното в близкото ни минало беше съзиданието, един огромен скок от икономическото и духовно дъно на Европа до достойно место в редиците на народите на континента и в света.  Ако кажеш, че статистическите отчети на ООН през тези години отредиха 33 място на България  всред развитите индустриални страни, няма кой да погледне в тях, но ще те сполети обструкция и често не само словесна. Ако покажеш статистическия годишен отчет на Царство България от 1941 г. където е отбелязано, че неграмотните мъже са 20% , а неграмотните жени са 43 % и че българите живеят едва 52 години и имаш да покажеш друг годишен статистически отчет на Република България за 1989 година където е посочено, че неграмотни няма, а българите живеят средно 71,4 години подскачащото слънчево зайче направо ще се разлети и няма на никого нищо да покаже. Може би пък „свободната” българска преса от онези дни да е по-разбираема за съвременния читател. На 27 август 1943 година вестник „Утро” съобщава: „Два милиона дървени обувки за градското население. Според изработения от института за стопанска рационализация проект летни обуща с дървени ходила /с цяло ходило/ ще се носят задължително през идното лято от първите дни на месец май до втората половина на месец октомври”.  Дано думите на българския политик от миналото Иван Багрянов да са по-разбираеми. Като министър председател на царство България през месец август 1944 г. той заявява в Народното събрание: „Аз знам, господа, че нашият обосял и оголял селянин, който вече няма и по една риза, която той да чака скрит под чергата, когато тя съхне пред огнището, за да може да се преоблече, че този бос и гол човек ще иска да знае, дали е било така неизбежно, само по обективни причини той да бъде толкова гол и бос.” Няколко дена след тази реч – на 9 септември 1944 г. - „този гол и бос човек” зададе въпроса, който господин министър председателя очакваше. Този отговорът имаше много големи исторически последици. Но политическото огледало от наше време подмени образа на питащият „гол и бос човек” с образа на комунистите. Защото не е приятно да запишеш в историята, че собственият ти народ те е свалил от власт и ти е вменил във вина всичките беди и страдания, които е преживял десетилетия. Чрез политическа еквилибристика  огледалото на България започна да отразява последвалия  почти петдесет годишен период като низ от терор, духовен и икономически срив. Безпристрастният глас  на статистическите отчети от тези години беше  заглушен от пустословни речи, научните изследвания се подмениха с ирационални идеологеми, заченати „ин витро” със семената на омразата в епруветки, внесени от много далечни страни.

Непосилна задача е да се пренаписва историята. Всичко вече се е случило и нищо не може да се поправи, а още по-малко -  да се приправи. Френският философ Жозе Жубер казва: Който иска да се грижи за бъдещето, трябва да приеме миналото със страхопочитание и недоверие. По-скоро става реч за начина на нашето историческо мислене. В една книга за древен Китай се обяснява погледа на китаеца към историята, като се съпоставя с начина на разсъждения на другите хора.

Преди да започне обработката на скъпоценния камък некитаецът обикновено го раздробява на по-малки парчета, за да оцени качествата и свойствата му. Китайският изследовател проследява всяка гънка в саморода, всяка негова жилка, за да проникне в сърцевината на нещата, без да разваля целостта на явлениято.

Разкъсването на историческата картина в нашата нова история на черни и бели фрагменти я отдалечава от истината за живота, който мнозина все още помнят като преживяно. По-лошото е, че тези черни и бели фрагменти са населени с хора, които непрекъснато са в политическа и личностна вражда. Ние дълги години вътрешно се разделяме на два народа с два морала, с две истории. Това е път за никъде.

Позовах се веднъж на вечните китайски мъдрости. Нека да завърша пак с тях. В тибетската  книга “Дзиан”се казва: „…Чуйте вашия учител, вие синове на земята…Учете, че няма нито първо, нито последно, защото всичко е едно единствено число, което от безчислеността е произлязло.
***
Приведените статистически данни и цитатите от вестник "Утро" от1943 и 1944 година са от книгата на Иван Кременски "България в Европа и света през ХХ век.", издание на издателска къща Стино 2005 г.




Гласувай:
1



Предишен постинг

1. boristodorov56 - Незнанието не е престъпление, но целенасочената лъжа - е!
10.02.2012 00:01
"...документална снимка с отрязани глави на партизани и зад тях наредени други изтерзани, но все още живи..."

Не знам как да нарека тази манипулация още от времето на соц.феодализма.

Национално известен е факта, че отрязаните глави, които са фиксирани на въпросната снимка са рязани от самите съратници на шайкаджиите шумкари.
Авторът - прочети спомените на Г. Ликин - Дед - командира на бандата "Антов Иванов", който доста подробно описва защо и как е ставало рязането на въпросните глави.
Съществуват и едни спомени на горски стражар, които е наблюдавал цялата процедура на живо.

А мантрата с успехите на социалистическа България ще я пееш на Бузлуджа, щото е доста смешна.
Та целия останал свят, в който нямаше капитализъм защо беше по-напред и живееше по-добре от нас в България. Нима, ако комунистите не бяха поставени на власт от враговете ни - Съветска Русия с помощта на Червената армия - България нямаше да се развива нормално като светът?
Тя социализмата, ако беше стока немаше да се задуши в собствените си лайна,
който още давят всички ни!

А-у - модерация!
Правилно другарят - на такива реакционери като мен не бива да се дава трибуна!
цитирай
2. rumto - Уважаеми boristodorov56, Кога и ...
10.02.2012 18:07
Уважаеми boristodorov56, Кога и как сте прочели спомените на Ликин -Дед? Сигурно ще да ги е изпратил от оня свят, защото той загива при разгрома на отряда "Антон Иванов". А въпросната снимка е автентична и тя е приета като документ от Мирната конференция. rumto.
цитирай
3. boristodorov56 - 2. rumto
12.02.2012 00:27
Прав си - бъркам за дед, но всъщност книгата е на някой от останалите живи на тази шайка или друг нелегален бандит от онова време. Бъркам се за автора на книгата описваща събитията, но за този развой на събитията съм го още преди отроците на айдуците да решат да правят капитализъм.
Това, че наши бандити са убедили някого, че автентична снимка отразява неавтентични легенди не означава, че коментарите по снимките са истински, нали?
цитирай
4. boristodorov56 - Ний идем бодри партизани. . . Спо...
12.02.2012 00:37
Ний идем бодри партизани...

Спомени на Атанас Узунов и Крум Семизов от с. Равногор за “подвизите” на партизаните от отряд “Антон Иванов”

През лятото на 1943 г. Ангел Цветков (Агата) и брат му Кръстьо от Равногор отиват на хармана в местността Осеново над Сухото дере, на 7-8 км от селото. Излизат рано сутринта с кучето и го пускат на лов за зайци зад къшлата. Отнякъде се стреля и Кръстьо пада, ранен в ръката. Брат му Ангел, голям стрелец, заляга и наблюдава да разбере откъде се стреля. Вижда зад един бук насочена пушка и глава на човек. Прицелва се и го убива на място. Оказва се шумкар, чиято цел е да ги убие и да им вземе оръжието, дрехите, храната. Това е обикновена практика на партизаните. Агата раздира ризата си, превързва ръката на брат си Кръстьо и се връщат в селото. Кръстьо остава сакат за цял живот.
...
Най-голямата дъскорезница на Балканите тогава се намира в горското стопанство “Кьошка” близо до Равногор. Една зимна нощ през 1943 г. шумкари от отряд “Антон Иванов” нападат и обират магазина и хранителните продукти от стола на работниците. Напълват раниците и отнемат единадесетте коня на каракачаните, натоварват ги с фасул, брашно, макарони, кашкавал, сирене, салам. Запалват дъскорезницата и тръгват за лагера. Преди да потеглят, изкарват всички служители и работници навън, дръпват им кратка реч “в името на народа”. На другия ден по следите на конете жандармерията разбира къде горе-долу се намира бърлогата им “Техеран” и докладва на директора на полицията Гешев. Той прибира сведенията, засекретява ги и чака да падне големият сняг. Гешев има свои агенти в партизанските чети, чиято задача е да ги обединят в един отряд, за да бъдат ликвидирани. Ловните дружини и жандармерията в Батак чакат удобен момент и заповед за обсада.

На 1.III. 1944 г. пада големият сняг. Заповедта е дадена. Войската подгонва партизаните от землянката “Техеран”. Отрядът наброява 153 -ма души. Насочват се към гръцката граница, но Девинският полк ги пресреща и обгражда. Завързва се бой в Сухото дере. Командирът на отряда Георги Ликин от с. Кръстевич, Панагюрско, с партизанското име Дед, е един от подводничарите, обучен чекист в СССР. Той дава заповед всички да вървят заедно, никой да не се отделя от отряда, да не се пръскат. В разгара на боя пада убит. Страхливите се отцепват от отряда да спасят собствения си живот, успяват да се промъкнат през обсадата на Чепинския и Девинския полк, и така 10-13 души оцеляват. Насочват се към село Фотен. Хващат за водачи неколцина овчари - стопани от къшлите край селото, и едно шестнадесетгодишно турче Реза. Целта им е да преминат пълноводната река Въча, заличавайки следите си. Наближават местността Буквик, землище на Равногор, там избиват възрастните водачи и продължават с турчето. Нахлуват в къшлата на Шикови. Вътре са двамата братя Васил и Димитър със синовете си Атанас и Стефан, 15-16-годишни. Грижат се за овцете си. С насочено оръжие командирът заповядва да съблекат дрехите си и да им ги предадат. Изплашените стопани изпълняват заповедта. След като вземат дрехите и оскъдната им храна, командирът кимва на един от партизаните:

- Трепи ги!

- Защо да ги убиваме, бе, Пашка, всичко им взехме?! - възразява оня.

Тогава Пашката (Георги Серкеджиев от с. Храбрино, Пловдивско), без да каже нито дума, стреля. Жената партизанка (Н. Серкеджиева) му помага. Васил и двете момчета падат убити. Димитър успява да избяга през отворената врата. Стрелят по него, но не го улучват. Той се добира до Равногор и съобщава какво става по къшлите.

От Буквик шумкарите се отправят към местността Форцово. Стигат до къшлата на Петър Казаков, също от Равногор. Обират и него, заколват кравата му, обръщат кошерите в снега, преяждат с мед, някои умират. Останалите прибират питите с меда в раниците си и отново потеглят, като вземат със себе си и Петър Казаков. Пътьом арестуват и Крум Маргаров, равногорец. Продължават към къшлите на местността Лявовето (Тикленицата). На пътя им се изпречва колибата на Тодор и Софка Томови. Жената е бременна в шестия месец. Зимата тук е по-мека и те прекарват там с овцете си. Бандитите вземат и техните дрехи, навуща, храната и подкарват Тодор за водач. Жената се разплаква, моли да го оставят. Това вбесява садистите и те се гаврят с нея... после подкарват мъжа й по пътя си. Главен герой в този сатанизъм е Георги Серкеджиев - Пашката. Партизаните решават да се отърват от Резата, свидетел на убийствата. Притискат врата му между габъров чатал, халосват го с брадва по главата, той не мръдва - мислят го за умрял. Продължавайки, срещат дядо Димитър Пунчев от Равногор, арестуват и него. Реката е дълбока и пълноводна. Бандитите заставят хората да ги пренесат на гръб на отсрещния бряг. Също, както е било през турско робство - пренасят ги.

След няколко дни водачите се връщат по домовете си, но мълчат стресирани. Никому дума не казват. Тодор не се завръща. Той е убит. В разградения двор на старото училище са изложени единадесет полуголи тела на избитите селяни от Равногор, някои са от съседните села. Турчето Реза е спасено от равногорци, дошли да приберат убитите си. То на пресекулки разказва какво е видяло и преживяло...

След погребението на дъщеря си Софка и зетя си, Георги Тонев тръгва с коня и по-малката си дъщеря Кера, 16-годишна, за къшлата да прибере добитъка. На края на селото патрулите го въоръжават с пушка “Маузер” за самозащита, както и всички стопани, които отиват по нивите и при добитъка си. Наближавайки колибата, Георги дочува отвътре разговор. Шумкари! Заповядва на Кера да се отбие встрани от пътеката и да легне на земята, издърпва и коня. Сам той доближава, предпазливо бута вратата, застанал встрани. Моментално отвътре изтрещяват изстрели, куршумите пронизват вратата и извистяват над главата на момичето. Георги е смел, опитен стрелец. Гръмогласно изрича команда:

- Първи взвод - вдясно! Втори взвод - вляво! Трети взвод - огън!

Уплашени, бандитите отварят вратата и хукват да бягат. Той стреля и убива четирима. Патроните свършват и докато зареди нова пачка, петият - Никола от с. Мътеница, Пловдивско, ранен в ухото, успява да се скрие в гората. След преврата на 9.IХ.1944 г. е произведен полковник и става командир на пожарната. Георги Тонев е арестуван, заедно с Ангел Цветков, братята Иван и Стоил Славови и Васил Грудев. След зверски инквизиции са зарити полуживи в торище в с. Голямо Конаре.

Преди няколко години червен кмет угоднически подарява на сина и снахата* на самозвания генерал Георги Серкеджиев (Пашката) общинско място да си построят вила.

* Мария Серкеджиева от Пазарджик, зам.-министър на правосъдието

Записа: Надежда ЛЮБЕНОВА


http://www.epochtimes-bg.com/2008-01/2008-03-14_06.html
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: rumto
Категория: Други
Прочетен: 14117
Постинги: 7
Коментари: 10
Гласове: 6
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031